НАГРАДЕНИ ТВОРБИ

Томислав Господинов, 15г. - гр. Харманли

Първа награда

ПАМЕТ И ВЯРА

В днешно време живеем в ерата на модерните технологии, но за да достигнем до този етап на просперитет е трябвало да преминем през дълъг път. Ние сме го осмислили, повярвали сме в светлото бъдеще и сме станали това, което сме днес.

Паметта – способността да пренесем идеите напред през вековете. Вярата – необходимото условие да се развиваме на основата на полученото от предишните поколения. А щом помним и вярваме, си гарантираме нравствено извисяване и духовно обогатяване.

Често си задаваме въпроса какво е нужно, за да запомним нещо. А какво трябва да се случи, за да повярваме в него? Единственото необходимо условие е това нещо да ни впечатли, да докосне сърцата ни. Не малко пъти в училище са ни карали да наизустяваме различни стихотворения, сентенции и афоризми, но често ние го правим механично. Рядко влагаме душа. А защо е така? Защо всеки рецитира Вазовото „ Аз съм българче” с патос и вълнение? Защо никой не остава безучастен пред съдбата на детето от „ Възпоминание от Батак”? Защото тези, а и още много творби ни карат да се чувстваме горди от факта, че сме българи. Те са повод за национално самочувствие и подхранват народната ни памет.

Нека погледнем назад! Образците, запазили се в българското ни самосъзнание, са тези, които ни правят велика нация. Хора като Левски, Ботев, Раковски и Каравелов. Те са и моста между нашето минало, настояще и бъдеще. Героите, които е имало, които тачим днес и ще продължаваме да ценим и за в бъдеще, защото и сега техните идеали са святи. Не можем ли да кажем, че идеалът на Левски за „ свята и чиста република” е актуален и в наше време? На фона на последните събития в страната ни тези слова звучат сякаш никога няма да станат реалност. Но ние трябва да вярваме, че можем, за да го постигнем.

Вярата от своя страна е тясно обвързана с религията. А нашият бог Иисус Христос не веднъж ни е запазвал въпреки свирепостта и жестокостта на враговете. Християнската ни религия е увековечила много имена от нашата история – свети Иван Рилски, свети свети Кирил и Методий и много други и така е помогнала ликовете на тези велики люде да не избледнеят в паметта ни на родолюбиви българи. Ние, българите, сме доказвали верността си към нашия бог Иисус Христос. И църквата не е подминала имената на добродетелните християни. Тя е канонизирала тези, които са дръзнали с риск за живота си да се противопоставят на мюсюлманите в епохата на турското иго, и да запазят християнската си религия въпреки всичко. Хора като свети Георги Нови, свети Никола Нови, Злата Мъгленска и много други. За щастие и ние днес продължаваме традицията да сакрализираме мъчениците на вярата. Последните канонизирани светци са баташките мъченици, които са дали душата си от родолюбие и чиста християнска доброта. И точно в това се изразява връзката между паметта и вярата.

Именно тази връзка намира израз в народното творчество. Един от върховете в тази насока е стихотворението на Иван Вазов „ Възпоминание от Батак”. То е историята на едно момче, сираче, станало свидетел на зверското клане, на кончината на родителите си. Тази история, предадена от Вазов, кара всеки българин да усети болка, скръб ... Но това е нашата история, тя е причината да сме нация. Още от първия стих поетът задава темата за народната памет:

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?

И наистина кой не е чувал за Батак? Всеки българин знае поне малко за събитията, случили се в това градче. От произведението можем да почерпим примери за родолюбиви българи, смели и отстояващи принципите си. Затова трябва да се стремим към техните идеали. Да помним храбростите им, защото и ние можем да го постигнем, ако сме заедно, подкрепяме се и вярваме в успеха си.

В наше време обаче не е така. Днес се делим на всякакви основи – религиозни, етнически …, а всички сме българи! Защо не помним, че като едно сме постигнали толкова много. Тази забрава се корени в нашето отношение към миналото, което неминуемо ще рефлектира не само върху настоящето, но и върху бъдещето ни.

Чрез паметта и вярата се учим да черпим от безкрайния извор на миналото, за да използваме полученото в необятните простори на бъдещето. Щом в миналото са се раждали велики българи и сега е възможно да градим историята на идните поколения, с която да се гордеят. Нашата държава е съществувала цели тринадесет века, оцелял е нашият народ и в робство, защото е силен духом, и пази и предава от поколение на поколение великата си история.

Димитрина Димитрова, 16 г. - гр. Тутракан

Втора награда

ЗА ДА СИ УСПЯВАЩ И УДОВЛЕТВОРЕН
(Памет и вяра)

Вярата е безпрекословна убеденост в определено нещо – сбъдване на цели, преодоляване на проблеми, постигане на трудно постижими висоти, позоваване на авторитети (особено в сферата на здравеопазването в наши дни). И тази вяра е способна да стори чудеса: да победи неизличими болести, да ни пренесе на най- желаните места на планетата и извън нея, да ни сближи, защо не, и с най – големите ни врагове.

По света има много и различни хора, които са уникални сами по себе си и всеки един от нас е свободен да вярва в това, което пожелае, според собствените си виждания и убеждения в живота. Дали ще вярваме в определена идея, в доброто и справедливото, в Бог, в утрешния ден, в близък човек, в идол или в себе си, е без значение. Важното е, че вярата придава смисъл на човешкия живот и ни помага да вървим напред, дори и в най – трудните и изключителни моменти.При загубата на своята вяра човек губи увереността, склонен е да се разочарова и отрече от най – близък приятел или роднина, но най-тежката загуба е да загубиш себе си сред останалите хора.

Вярата е висш идеал, но това не значи, че трябва да й се уповаваме сляпо и безпрекословно, само с гласа на сърцето. Трябва да се размишлява, да се разсъждава, да се съчетават двете взаимообвързващи се неща - разум и сърце. Да се дава всичко от себе си в името й, в това, и други хора да вярват в своята вяра. Така ти ще помагаш на нея и тя ще помага на теб. А човек определено не може да живее, да постига дори малки победи в своя живот без нея. Вярата е една от колоните, на които се крепи човешкия живот, бих я нарекла основополагаща сила, най-вече за борбените хора. Тя се явява като опора на всеки, който има нужда от нея. А нима има някой, който не е изпадал в критичен за него момент? А тези, неверниците, които казват, че не вярват в нищо - така те се уповават на собствения си неуспех и в неуспеха на своите дела и сами се обричат. Не, не желая да ги удостоявам с внимание този тип хора!

Искам моят свят да е изпълнен с истина, добро, вяра, памет и сила! Аз се уча, възхищавам и искам да нося в кръвта си примера на силните, волеви хора! Мислите ми ме връщат към епохата на българското Възраждане и неволно си задавам въпросите: какво щеше да се случи, ако Левски, Ботев, Каравелов бяха си казали: „Не вярвам,че България ще бъде свободна”?! Какво щеше да стане, ако Паисий си мислеше: „Аз не вярвам, че някой ще обърне внимание на моя труд, затова няма смисъл да се трудя въобще”? Най- вероятно България все още щеше да чака своите герои, тези, които вярват в нея и в собствените си сили. Затова аз призовавам всички да вярват, дори и тогава, когато няма надежда! Първо в себе си, после в това, за което се борят. Ако се провалим, можем да започнем отново и пак да повярваме в себе си. Важното е, че нашата вяра придава смисъл и цел на живота, защото е вяра в мечтите, в нещо, което ще те извиси най- вече пред самия себе си. Така светът не ще стане по-добър и по-красив.

Човек, който няма вяра, е човек, който няма нищо. Тя е погледът към светлото бъдеще! Тя е усещането, с което вървим напред в правилната посока! Тя е ценност, която трябва да имаме, ако искаме да постигнем желаните неща тук и сега – в настоящето, за да ги оставим на своите следовници! Не бива да позволяваме на никой и нищо да ни я отнеме, защото без нея животът преминава в живот-съществуване, което губи своя смисъл. За да имаме вяра, трябва да се позовем на мъдростта, на опита от миналото – да имаме памет. Вяра и памет! Те са взаимообвързани, неразривно свързани. Най-обичайното обяснение на думата „памет” е, че тя съхранява информацията, нужна ни да живеем нормално – да научаваме нови и практични неща, да пазим като спомени всичко онова, без което не можем да се развиваме, обогатяваме като личност, знаещи и можещи. Доказана истина е, че човек и народ без минало нямат настояще и бъдеще. Думите и буквите пазят историята и тайните на човешката душа. Миналото се предава от уста на уста, запечатва се в страниците на книгите, на филмите – това е дело на историците и режисьорите. Но както и да бъде предадено то, важното е едно – да се помни и знае.

Защо ни е нужна паметта? Отговорът е: за да се знае и разказва на поколенията. За да се гордеят те и да славят своя народ, защото той е свидетел на изключителни и повратни моменти в живота. Паметта е носител на историята и националното богатство. Тя съхранява обичаите, традициите, нравите на народа. Сплотява го и по този начин го прави по-силен.

Истина е и това, че за съжаление в днешни дни паметта губи своята мощ и въздействие върху хората и по-точно върху нас, младите хора. Повечето от нас като че ли не искат да научат и да знаят достатъчно миналото и затова вероятно не го почитат достатъчно. Не осъзнават неговата важност и значение за настоящето и бъдещето. Жалко е, че историческата и националната ни памет е изместена от интереси към наркодилъри и милионери. И като че ли човек, оглеждайки се, има информация най-вече за тях, за което са виновни донякъде съвременните медии. Отделя им се прекомерно внимание и в същото време остават в сянка истинските градители и съхранители на историята и настоящето на народа ни. Младите хора не знаят и не съхраняват българската си идентичност-нямат памет за своята история, за истинските стойностни и позитивни случки. Те се вълнуват повече от незначителни неща – от тенденциите в новата мода, от многообразието на заведенията и от всякакви забавления. Не се интересуват от стойностното – от националните герои в съвременния живот, не почитат достатъчно освободителите, революционерите. Поетите и писателите, техните творби, с които славят страната ни пред света, не се четат или се познават повърхностно и то само от ученическата скамейка.

Важно е да осъзнаваме истини като тази, че паметта българска се е градила и пази от личности като иконата на България, Апостола на свободата-Левски, дал най-скъпото за всеки човек, живота си, за свободата на България. Патриархът на българската литература, най- великият учител по родолюбие –Вазов, изключителен писател и велик поет, завещал ни своя блестящ пример как на дело да обичаме родината си. Автор е и на най-българската книга - романът „Под игото”, в който разказва за живота под робство. За да помним и никога да не забравяме революционния порив към свобода на българския народ! Гениалният Ботев- поет на всички времена и епохи и безстрашен борец за свобода, с който трябва да се гордеем! Ненадминат е Ботев и аз настръхвам от вълнение всеки път, когато се докосна до неговите стихове, заели достойно място в златния фонд на световната литература. Помня ги завинаги и им се доверявам безпрекословно.

Каравелов, националният герой, борещият се за свобода поет, писател, енциклопедист, журналист, етнограф! Революционерът Георги Раковски – основоположник на организираната национално-революционна борба за освобождаването на България!

И още много талантливи българи, майстори на словото, са претворявали с перо сюблимни моменти от нашето историческо минало или са участвали с пушка в ръка във велики битки в защита на поробеното отечество. За да помним ние и никога да не забравяме! Как се защитава всичко родно.

Аз съм момиче само на шестнадесет години и смятам, че най-малкото, което трябва да направим за тях, е поне да ги помним и почитаме. Мисля, че не блестящото ни настояще в момента щеше да е по-лошо, ако те не бяха се борили и вярвали в това,че народът ще ги слави и ще помни техните подвизи. Как да не се довериш на толкова прости и силни слова:” Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира: него жалеят земя и небо, звяр и природа и певци песни за него пеят”. Не само ние, българите им вярваме, признати са в целия свят!

Българската памет е нужна, защото ни прави по-силни, дава ни вяра в бъдещето да се надяваме на по-добър живот, да се гордеем с това, което е било и никога да не забравяме как е постигнато. Затова всичко родно е толкова мило и свидно! Паметта! Тя ни обогатява, защото ни дава отговори на много въпроси, дава обяснения за случилото се и ни ограмотява исторически и културно. Непомнещият не е истински човек, той не може да оцени миналото си. Човек, който не цени миналото, няма настояще и бъдеще. Какво предствалява един млад човек без настояще и бъдеще? Едва ли ще е успяващ и удовлетворен в живота. Не би могъл да бъде пълноценен за себе си, а и за потомците си, защото няма да ги научи да обичат и познават своята родина, да тачат паметта на нашите прадеди.

Паметта – тя ни е нужна, защото ни прави хора! Обичащи и вярващи в своя народ и история. Дава сили и вяра, че животът и нашия свят може да бъде по- добър и по-светъл. Паметта – тя ни учи, тя съветва, тя просвещава и обогатява. Само пазейки я, можем да очакваме и да се надяваме на успешно настояще и светло бъдеще. Съхранението на най-ценните мигове за нас, моментите, в които сме били щастливи, се помнят до края на живота. Важно е да не забравяме грешките си, а да се поучим от тях и да не ги повтаряме. И още истини има, които колкото по-рано усвоим в живота, толкова повече ще постигаме и ще се радваме на своите успехи.

Георги Янев, 13 г. - гр. Пазарджик

Трета награда

ПАМЕТ И ВЯРА

България пада под турско иго – за наказание или изпитание. Аз не зная каква е причината, но зная едно: това е било за добро. Ако е било наказание, то мога да твърдя, че е станало, за да се покаем, а не да нехаем. А как се покайва един народ? Народът се покайва чрез смърт мъченическа. И такава имаше много, най- вече през последните години на това тежко робство. Мъченичеството на Ботев, на Левски, на Батакчани даде ключа към нашата свобода. Ако те не бяха умрели за Христос, за неговия завет, как щеше Европа дори да се сети за нас? И Русия ни помогна, защото видя мъченици, тия светилници, дето целия свят огряха с истината за България!

Ако пък е било изпитание, то пак мъчениците, пак Батак освободи България. Псалмопевецът пише: „Ти ни изпита, Боже, претопи ни, както се сребро претапя. Ти ни вкара в примка, тури окови на чреслата (?) ни, постави човек над главата ни. Влязохме в огън и вода, и Ти ни изведе на свобода.”

„Заради Тебе, Боже, ни затриват всеки ден, смятат ни за овце, обречени на клане... предаде ни за укор на съседите ни, за присмех и хула на ония, които живеят около нас, ала ние не Те забравихме и Твоя завет не нарушихме.” Именно върху Батак се изпълниха тия думи на Свещеното Писание. Батакчани не забравиха Христовия завет, те не измениха на ценностите си. Спомняха си неговите мъчения и му подражаваха. Христос избави света от робството на Дявола, а те избавиха България от едно по-различно, но не по-леко иго. Именно две години след страшното клане, нашата мила Родина бе освободена. Това не е просто някакво съвпадение, това е дарът на едно изкупление.

В Батак, когато дошли турците и с голи саби тръгнали да убиват, започнали от двамата свещници. Те знаели, че ако ги потурчат, ще се предаде цяло село. Но сгрешили, не се огънали мъчениците за Христа - Петър и Нейчо. Отец Петър бил безмилостно обезглавен. Дошъл ред и на другия свещеник - Нейчо. Пред очите му убили една по една седемте му дъщери, но той не се предал. Тяхната жертва решила съдбата на Батак. Тя вдъхнала сили на жителите му. Смъртта на светите Петър и Нейчо Баташки била равна на смъртта на цял Батак. Но само те ли? Не, дядо Трендафил отишъл да преговаря с Барутанлията, а турчинът започнал да го мъчи по най-жестокия начин. Той знаел, че щом не е успял със свещениците, остава той-Трендафил. Но моят прапрадядо не предал Христос, не предал Батак. Набили го на кол, но той останал жив, тогава наклали огън и го изпекли като агне. Дори и при най-болезнените мъчения не показал, че го боли, сякаш бил в чуждо тяло. Това мъченичество вдъхнало нови сили на батачани. Така Батак в лицето на свети Трендафил умрял още веднъж. Трима души направили жертва за цялото село.Тези мъченици изтърпели изтезанията с мисълта, че след тяхната смърт има по-добър и вечен живот.

В миналото те ни освободиха. Сега ние ги почитаме като светци. Дано занапред по-добре осъзнаваме тяхната жертва! За нашата свобода, за доброто на България, за да имаме застъпници на небесата. За това те изтърпяха тези мъчения. Тия възвишени хора издържаха всичко това в името на Христа, заради неговите, заради собствените си идеали. Най-вече те освободиха България, нека не ги забравяме, нека не говорим само за революционерите. Не се пада само тям честта за това велико Освобождение.

Батак – това селце освободи България!

Владимир Владимиров, 16г. - гр. Търговище

Трета награда

ТРЯБВА ДА ПОМНИМ!
„Има Православие у нас, има и български народ;
Няма Православие - няма и български народ”
Митрополит Климент Търновски
( Васил Друмев – 1841-1901 )

Велика нация със своята история, падения, възходи, велики трагедии, моменти на сплотеност и разединение! В миговете, когато железните окови са сковавали умовете и сърцата, а тежестта им върху нозете е била неимоверна, българите са се уповавали в своята вяра. Те никога не са губили искрицата надежда за своята свобода. Нашият морал, на българите, векове е изграждан върху основата на християнските добродетели, те са в сърцевината на националния ни характер, те са ни съхранили като народ със самобитна култура. Историческите условия са ни възвисявали и потискали. Ние познаваме болката и радостта, падението и възхода, които са ни съпътствували през повече от тринадесетвековната ни история.

Вековна страна и моя родина! Държава със славно историческо минало, съхранила в паметта си славата на своите безбройни герои! Държава на тринадесет века, изпълнени с гордост и величие! Дори петвековното робство не успява да сломи вярата и надеждата. Българският дух е буден в трудните години на робство. Славата на хиляди борци за свобода се разнася из цялата страна. През трагичните, но славни дни на Априлската епопея народът доказва, че вярата е жива. Хиляди българи загиват за Отечеството.

В България има много исторически паметници и църкви, които разказват за героизма на народа. И до ден днешен едно историческо място, свързано със запазването на християнската вяра, ярко сияе в нашата история. Това е Батак- свидно и свято място за всеки българин. Няколко пъти съм посещавал Батак и храма „Света Неделя”- и винаги изпитвам чувство на огромно вълнение. Църквата е историческа ценност. Тя е била последната крепост на българите през трагичните дни на Априлската епопея-славна и мрачна, величава и позорна, изпълнена с геройство и срам.

Вървя по пътеката на църковния двор и свеждам глава. Велик е героичният подвиг на две хиляди души, които в продължение на три денонощия защитават своята вяра и чест. Стоя пред костите на загиналите в църквата, чиито стени са пропити с кръв. От тази кръв са се родили герои с възвишени идеали, с родолюбив дух, готови да живеят за народа, да му покажат миналото и да го поведат към бъдещето. Представям си как в храма всички се държат храбро и никой не се е опозорил с предложение да капитулират. Това е най-възвишената и най-красива форма на героизма – когато се бориш вече не за физическата, а само за моралната победа, не за да спасиш загубеното сражение, а просто за да защитиш човешкото си и национално достойнство. Пред олтара на църквата, пред олтара на националната гордост Майка България принася в жертва своите чеда.

И си спомням за Вазовата „Епопея на забравените”, за одите му „Защитата на Перущица” и „Опълченците на Шипка”, за стихотворението му „Възпоминание от Батак”. И сякаш чувам разказа на едно дете, свидетел на страшните събития. Това са думите на невръстното българче, предадени с такъв трагизъм от поета. Това са думи и плач, и стон, и болка, и страх...

Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.
Като ги изклаха, чичо, аз видях...
С топор ги сечеха, ей тъй...на дръвника;
А пък ази плачех, па ме беше страх.

Батак става пример, който повдига самочувстието на един народ и създава неговия патриотичен кодекс на честта, който се превръща в неизчерпаем стимул за революционните пориви на бъдещето. И не случайно романтичният лозунг на Априлското въстание е „Свобода или смърт”. Един романтичен лозунг, който без подвизи като този на Батак би останал само празна реторична фраза. Има моменти, когато на един народ са нужни не разум, а безумство; не практически разултати, а поетически мигове.

Излизам от църквата и си мисля, че подвигът и заръката им не трябва да се забравят. Трябва да помним, че сме потомци на доблестен народ със славно минало.То има силата да изгражда нов живот и бъдеще. Историята - това е всичко, което един народ има. Най-ценното и най-съкровеното! Историята-това е вглеждане в традициите на миналото и в предизвикателствата на бъдещето.

Питам се - къде са днес великите ханове и царе, мъдри държавници, които със сетни сили са бранили всяко парче от свидната българска земя. Използвали са умни дипломатически ходове и са загърбвали личните си интереси в името на едничката цел-благополучието на своя народ, свободата на своята България. Ще има ли някой от днешните ни управници, сили, да изрече думи, подобни на тези на княз Борис I : „Коня си давам, наложницата си давам, но педя от земята българска не давам! Напоследък, а това „напоследък” вече продължава години, много българи напускат Родината. В тежката съдба на България Отечеството ни ту е приютявало, ту е било принудено да се разделя със своите синове и дъщери. Такава е нашата кръстопътна българска участ. Така хъшовете са гледали Дунава и всъщност са милвали с поглед България. Така цариградските българи, светски лица и духовници, в сърцето на Османската империя стъпка по стъпка, тухла по тухла и дух по дух са съграждали Нова България.

Днес трябва да помним: свободата трябва да се заслужи, човек е длъжен да се бори за нея! България и днес се надява на младото поколение, на нас! Длъжни сме да й служим, както нашите предци!

Днес искам с гордостта и самочувствието на българи и европейци на думите на Вазов ”Питат ли ме де й земята, що най-любя на света”, да отговорим: България! Нека мечтаем за бъдещето, да живеем достойно в настоящето, но да познаваме миналото си!

Драга Георгиева, 23 г. - гр. Шумен

Поощрение

ПАМЕТ И ВЯРА. ЗАЩО НЯМА ТАКИВА БЪЛГАРИ И ДНЕС?

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях
и те за теб достойни, майко, бяха!
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.

Често препрочитам стиховете на Вазов и размишлявам за героизма на своите деди. И колкото повече се отдалечавам от времето им, толкова по-задълбочено осмислям тяхната воля да се борят за свободата на родината. Едва ли има нещо по-сложно за анализиране от неразгаданото и необяснимо тайнство, наречено САМОЖЕРТВА.

Пространството около мене е изпълнено с натрапчивата мисъл за тънката нишка между живота и смъртта и аз неволно започвам да я разплитам.

Животът се превръща в необратимо движение, а движението - в шеметна скорост, в миг, който ме връща назад към спомените на моите близки за героизма на моя прадядо. Герой от 31-ви Силистренски полк, погребан далече от родината в общ гроб, над който са записани Вазовите думи, пронизващи като куршуми: Българио, за тебе те умряха!

Патриотизмът, борбеният дух, силната воля и непоколебимостта на войниците се преплитат в съзнанието ми и се превръщат в свръхценности, притежавани от хора, готови да спрат вражеските изстрели с телата си. Сред тях е и моят прадядо. В името на родината и той марширува под славните бойни знамена, пази ги като зениците на очите си, остава верен на войнския си дълг. Живее и загива като герой.

Някои се раждат предатели, други - псевдопатриоти, трети - страхливци. Но когато си част от 31 пехотен полк, наречен “Железен полк”, нямаш право да си страхлив и малодушен. Всеки войник проявява високи бойни качества, твърдост, героизъм и легендарна храброст в дните, в които се разиграват драматичните събития при Кишбайом - Чекел от 6 до 10 март 1945 година. Там се сражава и моят прадядо.

В нашия кратък престой на земята съдбата ни дава една прекрасна възможност - да пазим неопетнен спомена за нашите близки, да търсим образите на тяхното безсмъртие в отминалия свят, в случайно запазената пожълтяла снимка или в старинната вещ, покрита с воала на времето. Понякога споменът ни просълзява, в следващия миг се упрекваме, че не сме имали шанса да се докоснем до любимите си хора, след минута ни се иска да живеем в друга реалност. Съдбата се превръща в нашия безпощаден съдник и ни направлява да забравим злото, търсейки значимите неща в живота на нашите предци.

Прадядо ми е роден на 31. 12. 1910 година в село Бабук, силистренско, но в кръщелното свидетелство е записан на следващия ден - 01. 01. 1911 година. По-късно тази неточност слага отпечатък върху съдбата му, защото родените мъже след 01. 01. 1911 година задължително са мобилизирани на фронта в състава на 31-ви Силистренски полк.

Прадядо ми - Юрдан Цонев Димитров и братята му - Никола и Иван Димитрови, тръгват с полка към Кишбайом - Унгария, под ръководството на полковник Никола Ботев. Когато братята стигат до Югославия, получават нареждане: единият от тримата трябва да се върне в България по необясними причини. Решението е взето бързо - връща се най-големият брат - Иван. Той се прибира в родния си дом и живее до дълбоки старини.

За прадядо Юрдан раздялата с близките и семейството е особено мъчителна. Той се сбогува с младата си жена Цона, която е на 33 години, с деветгодишния си син Цоньо/моят покоен дядо/ и невръстното си дете Димо, което е на 3 години, но все още не може да говори. Всички осъзнават, че заминаването на прадядо на фронта е случайно /поради сгрешената рождена дата/ и тайно се молят да се върне жив и здрав.

Дните, в които се разиграват най-драматичните събития при Кишбайом-Чекел, влизат завинаги в страниците на военната история. Незабравими остават дните от 6-ти до 10-ти март 1945г. Легендарен петоднев, в който добруджанци сътворяват летописа на героизма и мъжеството. Море от подвизи, от пролята кръв, от беззаветна храброст. Огромна стремителна вълна от решимост и себеотрицание, плиснала от редиците на един полк срещу стоманената лавина на танковете, снарядите и мините. Това са безстрашните войници на 31-ви полк.

По време на тягостния натиск на смъртта и тежките битки на чужда земя дядо получава писмо от дома. Синът му Цонъо описва чудото, което се случва с по-малкия му брат - Димо проговаря. Прадядо отговаря на писмото на детето си: “Да видя - няма да повярвам, да чуя - няма да повярвам, че Димо е проговорил”. Това е последното писмо на един обикновен човек, превърнал се в герой и пример за подражание. Това са последните думи на един грижовен баща, който милее за децата и семейството си, независимо от трудностите, които сам трябва да преодолява.

В сраженията, които се развихрят на бойното поле край Кишбайом, прадядо успява за известно време (около седмица) да се укрие в къщата на един цивилен унгарски гражданин. Прадядо е с брат си Никола и трима бойни другари. В дома си унгарецът храни българите наред със своите деца и се грижи за тях като за родни синове.

Многобройната немска войска упорито притиска българите, но те успяват да спрат настъплението й. В един момент настава съмнително затишие и немците дават вид, че отстъпват. И наистина го правят с по-голяма част от войската си. Но това е само стратегически ход. Немците оставят под прикритие по един автоматчик на пост. Когато българските войниците напускат скривалищата си, те са посрещнати от покосяващите изстрелите на немците. Прадядо се спасява по чудо, защото излиза последен от петимата мъже, укрили се в дома на унгареца. Прескачайки през дворове и огради, без да се страхува за живота си, прадядо стига до командира си и съобщава за немската засада, след което влиза в бой със завърналите се немски войници. Благодарение на неговата саможертва, войниците се мобилизират за нови битки с врага. Сутринта на 10-ти март германците удрят с нови сили първа дружина, която понася най-тежки загуби, после втора . . Непрекъснатите артилерийски залпове, които обсипват позициите на българите, ги унищожават с убийствения си огън. От 600 души във втора дружина остават едва една трета. Всички останали са ранени, убити, пленени. На 10. 03. 1945 г. прадядо е прострелян на бойното поле, на около 3 км от село Кишбайом. Унгарецът погребва телата на четиримата българи в двора си, поставя по един камък на всеки гроб и издълбава инициалите им. Събира вещите на загиналите войници и така съхранява спомена за тях. По-късно прадядо ми е погребан във военен гроб, издигнат от признателните унгарци в памет на 36 български войни, загинали в боевете през 1945 година. Надписът, който винаги ще напомня за героизма на българите, все още е пощаден от капризите на времето.

Българио, за тебе те умряха!

30 години съпругата и роднините на прадядо живеят с мисълта, че той е изчезнал безследно, тъй като нямат точни сведения от фронта. През 1974г. племенникът на прадядо отива на екскурзия до Унгария и случайно посещава Кишбайом. Тогава разбира какво всъщност е станало с баща му и с моя прадядо. Прабаба получава посмъртно връчените медали за храброст на прадядо. Чувството на гордост се бори с чувството на тъга от тежката загуба. Но когато държиш в ръцете си златните медали, равностойни на един човешки живот, не можеш да останеш равнодушен към подвига и саможертвата.

Днес ние трябва да съхраним спомена за другата действителност, в която сме само временни гости. Целият този отминал свят може да бъде възкресен от вълшебството на нашата памет, ако се превърнем в предани последователи на нашите деди.