НАГРАДЕНИ ТВОРБИ

Първа възрастова група – от 7 до 10 години

Александър Стоянов, 7г. - гр.Мездра

Първа награда

В СЪРЦЕТО НА ДЕТЕТО

Светът голям е,
може всички да побира,
може,
даже без да ги избира.
И лоши, и добри,
даже онова момче, което ме наби,
даже другото със скъсани обувки,
даже Мими, с нейните преструвки.
За всеки има място под небето,
щом го има във сърцето на детето

Елица Ганева, 8 г. – гр. София

Първа награда

МЯСТО ПОД НЕБЕТО

То е до тревите в полето.
То е до брега на морето.
То е тук, до огъня с котлето
и до на мама сърцето!
...
Цялата Земя
е мойто място под небето!

Десислава Николова, 8г. – гр. Бургас

Трета награда

МЯСТО ПОД НЕБЕТО

Има място под небето
и то е точно там,където
всички ние сме родени
бели,жълти,черни и червени.
Играем,пеем и се смеем,
но да пазим май,че не умеем.
Наричаме я ний Земя,
най-ярката за нас звезда.
Заводи с комини,
коли и други машини,
обгръщат с пушек
нейната снага.
Деца,родители и всички хора
нека спрем тази умора!
Нека всички с пълен глас да изпеем в този час:
ИСКАМЕ ЧИСТА ПЛАНЕТА ЗА НАС!

Сияна Карагьозова, 8 г. – гр. Бургас

Поощрение

РАДОСТ ПОД НЕБЕТО

Хубав е животът!
Хубав е светът!
Бог ни надарява
с хиляди неща.
Пръснал по земята
хора най-различни:
бели,жълти,черни
мили и добрички.
Има много по света
чудеса и красота -
животинки и цветенца
топлят нашата земя.
Гледа отвисоко
слънцето морето
радостно ни кима -
казва:Място има
за всеки под небето!

Втора възрастова група – от 11 до 13 години

Християн Трифонов, 11г. - гр. Варна

Първа награда

ЗАКЛИНАНИЕ

Във снежна буря и във слънчев ден
усмивката ми винаги е с мен!
Щом слънчицето на небето грее
мракът да проникне в мен не смее!
Боядисал съм се целия в любов-
Тиранти съм си сложил от небето,
обувките ми щръкнали напред
вървят пред мен и смее се детето.
И смее се със мене пролетта
защото как възможно е да плаче,
когато някой , весел като мен
по улиците на звездите крачи.

Георги Ставрев, 12 г. – гр. Пловдив

Първа награда

МОЕТО МЯСТО ПОД НЕБЕТО, НА ЗЕМЯТА, В СЪРЦЕТО

Ако един народ има съдба, тя е неговото място под небето,
върху земното лице.
България стои ето тук и от това е произлязло много.
Вера Мутафчиева

България е моята родина. Аз съм част от нея, тя е част от сърцето и съдбата ми. Още от момента на моето раждане, тялото ми е регистрирано на нейната територия. Това е формален, задължителен акт, свързан с документалното оформяне на пребиваването ми на земята в началото. Освен това е и декларация, че мен ме има, че страната ми се е сдобила с още една малка частица. Тя е значима и важна, и се очаква от мен – частицата – да принеса в бъдеще и други частици. Те трябва да са чисти, светли, наситени с положителен заряд. Да оставят следа след себе си, да бележат радост и настроение, да носят спомени и неопетнени имена.

Не е задължително точно аз да стана страница от историята, нито историята да се превърне в мое заглавие. Стига само съседите, приятелите, случайният човек, на когото помогнах днес, да кажат, че съм горд „син на тази земя”. Нужно е мисля си още да си отрязвам с достойнство парченце въздух под това небе и да нося ненаведена главата си навсякъде.

Аз не винаги съм бил пример за достойно поведение, напротив – не се гордея с всичко, което съм правил. На 12 години съм и се уча в движение, търся своето място под небето, а когато ми дойде времето, ще потърся и своето небе горе. Не мога да гадая кое ще ми се падне – ада или рая, но не спирам да се питам няма ли ги и тях тук, на земята, някъде около нас. Струва ми се, че моето място тук ми е дадено вече и аз трябва да проживея земните си дни с достойнство, според повелите на рода, на народа. Ето на това ме учат в училище, това и аз повтарям, но практически не бих могъл да кажа как бих могъл да бъда достоен човек, когато делата ми не винаги са белязани с почтеност и премерени действия. Все пак се опитвам да преценявам, да осмислям, да връщам лентата назад и нещо важно – уча се да се извинявам, да анализирам и да не повтарям грешките си.

В живота си получавам неодобрения, но и похвали. Лутам се от мнение в мнение, влияя се от достойни хора, но и от улични тартори. Търся мястото си на земята, воювам и сключвам примирия. Живея на периоди – ту със затишия, ту с развети бойни знамена. Забелязвам обаче, че разгръщам бялото само тогава, когато нищо не е помогнало. Съзнавам, че времената се менят и критериите за добро и зло търпят промени.

Децата порастват, търсят пътища, поемат по тях или просто стоят на едно място. После се изправят пред кръстопътища, връщат се, лутат се, падат, одраскват се, стават, или не стават, зациклят, окалват се. Едни поемат с черния овен към Долната земя, други избират Горната. Всъщност животът на хората прилича на сюжета на приказката „Тримата братя и златната ябълка”. Изпитанията отличават истинските хора от онези, които имат претенцията да бъдат такива. Трудностите формират характери, определят порастването на мнозина, бележат пътя на преминаването ни от деца към възрастни. Всъщност мястото ни на земята е въпрос в повечето случаи на наш избор. Раждаме се еднакви – голи и гладни, без никакво притежание, а после се превръщаме в облечени същества – зрели, опитни, честни, нечестни, имотни, безимотни. Вероятно ставаме такива според това, което сме видели, научили или според това, което сме избрали да харесваме под слънцето.

Децата в един момент престават да бъдат деца, след тях идват други деца, които започват отново по същия начин да откриват света. Различните поколения престават да харесват всичко от света на родителите си, измислят нови идоли, свалят стари. Но мнозина с гордост изричат „Аз съм българче”, обхождат с наслада и широко отворени очи земята като „една човешка длан”, вдъхват на порции въздуха на „високи сини планини”, опияняват се от „реки и златни равнини”, от небе - коприна, както и от всичко, което поражда чувство на гордост. Някъде между тези познати фрази се крие обобщение, че точно „това е моята родина”. И аз я припознавам. Живея в България – това е моето място. Моята земя, моята част от живота, моето детство, моето израстване.

Отечеството ми има своя история и своя съдба. Вероятно някъде срамна, някъде славна, но така е и с всичко земно. Сезоните предлагат и слънчеви, и дъждовни дни. Снегът, характерен за зимата, ни изненадва вече и есен, и пролет. Времето се обърква, представите ни за света също. Прочитаме историята и миналото си по нов начин. Правим това понякога заради удобство, друг път с цел съседско сътрудничество и миролюбивост. От това и книгите – прозорци към света – започват да се четат по нов начин, а понякога замрежват очите ни. Парадоксите раждат въпроси, въпросите търсят отговори, отговорите – дискусии и различни мнения. Случва се слънцето да се петни, а изворите да станат по-мътни. Нещата понякога престават да бъдат достоверни. Историята се обърква, на моменти тълкуванието на едно събитие минава от двата бряга на река. Учебниците влизат в спорове, преподавателите отстояват различни мнения. Но България остава една, просто коментарите за отминали времена разделят хора и съдби. Очертанията, наречени граници се менят, главите с корони се сменят. Земите носят имена на държави, понякога те се сливат в обединения. Уроците на историята често използват по нов, по-удобен или модерен начин на обяснение. В нови дни страната ни преобразува политиката си и ту влиза, ту излиза от формации, коалиции, обединения.

Легендите и преданията са устната ни история, страховете и гордостите ни. Писаното не е само вода, която се излива без спомен. Остава значимото на папирус и хартия, затова времето го подкрепя и пренася през вековете. „Всички народи на земята знаят българите и във всички истории се свидетелствува и се намира писано”. /ПХ/

Къде съм аз в нея? Припознавам ли се с този народ, с величието му? Не зная дали съм имал минали животи по тези земи, но бих искал и аз като Паисий Хилендарски да напиша своята история с добри дела, но и историята на своя народ, ала по нов начин. Бих искал и аз да припомня, подобно на него, че от целия славянски род най-славни са били българите, защото първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили. Да бъдеш първи според мен е важно, защото на голямото българско парче земя са живели и други, слагали са трапеза, редели са децата си, усещали са силата, но и благостта на българските царе.

Мисля си, че да бъдеш първи значи и да съзнаваш, че точно ти си избрания да поведеш, да дадеш огъня, да поемеш бурите и славата. Българите са владеели най-много земя, умеели са да я пазят, уголемяват и прекрояват картите на големите преди народи. Не смятам, че припомнянето за славните и велики дни днес следва да се възприема като призив за завземане на чужда територия, на чуждо щастие. Просто миналото носи опора и вяра за настояще и бъдеще. А упорството на човека да забива колчета ражда войни.

Не мога да предрека какъв път ще поема в живота си, какви изпитания и решения ще намеря, както и дали в края му отново чиновник ще бележи България в някакъв документ. Вероятно ще изтече много вода, ще се случат нови събития, ще се открият документи, ще се появят тълкуватели и изследователи. Моята земя може да стане чужда земя, а чуждата земя чисто физически да стане моя.

Вярвам обаче, че дори историята да получи нов прочит и се насити с нови лица, аз ще намеря малка пролука да вляза в нея с добро. Може да съм частичка от време и спомени, елементче от пъзел, които да са видими само от съседа ми, приятелите или случайният човек, на когото помогнах. Не е нужно всеки да знае за мен. Важно е да съм част от България и тя да не напуска сърцето ми, да си нося своята националност с достойнство в документи на митници, терминали, гари, галерии, музеи. Важно е да накарам другите да знаят за нея повече и да открият величието и красотите й.

Мечтая, ако променя границите на местоживеенето си, да пренеса на новото място дъха на нашенската роза, вкуса на киселото мляко и сиренето, лъха на родния вятър, езерата на Пирин, песента на Родопа, очите на мама.

Мечтая да построя България в сърцето си, но такава, каквато бих искал да бъде в мечтите ми.

Трета възрастова група – от 14 до 18 години

Христина Увалиева, 15г. - гр. Пловдив

Първа награда

МЯСТО ПОД НЕБЕТО

Небето е за всички, но пътят е само твой!

Какво е небето? Безкрайна пустош или рай, където тихо се спотайват нашите мечти, надежди, копнежи? Дали под него ще се намери място за всички ни, или само на някои се полага това блаженство?

Да затвориш очите си и да полетиш нагоре към небесната синева. Да се отдалечиш от мрака и злободневието и да погледнеш отвъд човешката си същност. Небето не е просто “таванът” на света – то е огледалният образ на същността ни. Но за да намерим място под него, трябва първо да го потърсим в душите си.

Още от сътворението на света небето е там горе над нас. Именно то е така желаното съвършенство, до което се стремим да се докоснем. Според много човешки култури това е мястото, където боговете живеят, наблюдават ни и ни напътстват. Но дали ние, хората, следваме знаците, които ни се дават? “Боже, колко мъка има по този свят,боже!”- казва Моканина в разказа “По жицата”, поглеждайки за помощ и съпричастие нагоре, към небето. И наистина когато се замислим над думите му, се оказва, че редом с щастието има и много мъка, тегнеща не само над самите нас, а и над другите. Малко хора обаче са склонни да помогнат другиму, да подадат ръка в труден момент или просто да извършат добрина, без да искат отплата за стореното. Често човек за човека е вълк и с вълча захапка се бори за място под слънцето. С всеки изминал ден тази борба става все по-безмилостна, но ние не осъзнаваме, че тя е безсмислена, защото място под небето има за всички.. За да се пречисти душата ни и да се извиси към едно по-съвършено духовно равнище, ние самите трябва да го пожелаем и да положим усилия то да се сбъдне, защото съдбата не е случайност, а избор: тя не се очаква, а се печели! Ще мине доста време, докато хората пречупят завистта, злобата, алчността и егоизма и ги претворят в светлинката, която да ги отведе към любовта и доброто. И само тогава, когато преоткрием себе си и се научим да обичаме, ще заслужим живот отвъд тъмнината.

Стремежът към откриването на същността на битието ни променя. Ние трябва да се научим да обичаме, защото място под небето има за всички, но пътят към него е само наш.

Пламен Димитров, 17 г. - гр. Варна

Втора награда

НАЙ - СКЪПИЯТ БИЛЕТ

"Може всички да сме дошли с различни кораби,
но сега сме в една и съща лодка."

Бих искал да ви заведа на едно кратко мислено пътешествие, което се надявам, че ще изтърпите докрай, колкото и да са неудобни седалките за повечето от вас. Забележка: Приликите с действителни лица и събития са плод на вашето предразсъдъчно мислене.

Вие сте в Рим. Пица, сладолед, мода, Колизеумът... Сега отидете на някой площад, но по- малък, не централен. Там някъде из покрайнините на един от най- древните градове, където има хубави къщи, поддържани дворове, повече спокойствие и тишина. Разбира се, както на всеки площад има дръвчета, пейки, статуи и паметници, така и в този има. Ние ще отправим вниманието си само върху последните две. В момента денят не ни интересува, затова ще пристъпим направо към нощта. Когато падне тя и майките с деца се приберат, а влюбените тийнейджъри са намерили достатъчно усамотени места из храсталаците и удобни пози върху скришните пейки, идва "нощната смяна". Това прозвище е дадено на хората, които предпочитат лунната светлина и алкохола- едновременно. Призрачно носещи се, бавно поклащащи се талази от млади хора са масово явление, но нека видим как минава една вечер на тези тук от предградията на Рим. След продължителна разходка, която би предизвикала у някой случаен зрител морска болест, те единодушно решават да спрат. Мястото е една еднокрака статуя на мъж с къса брада. Младежите сядат около нея и продължават забавленията. Някои решават да уринират върху здравия крак на мъжа, а други оскверняват вече жигосания пиедестал. с каквото им хрумне. На сутринта, когато всичко се връща към цивилизоваността, празните стъклени шишета и опаковки от храна лежат вулгарно в основите на грозната статуя. Колко унизително за този мъж. Мъж, който през нощта търпи издевателствата на буйните младежи, а през деня пълното неуважение и пренебрежение на възрастните. Дори и птиците са го нарочили. Той единствен седи на вмирисания си крак и поема обилна доза помия, докато другите нормални и красиви паметници може би му се присмиват. Е, те поне си имат здрави крайници.

Следващата дестинация е Студената война. Изтощена немска войска седи в очакване на руско нападение. Тя наброява последните сто - сто и двайсет души, които са се изпокрили из коридорите и покривите на няколко изгорели сгради. Да се предадат отдавна не съществува като тяхна възможност. Веднъж започне ли битката, безформеното шосе ще послужи за импровизирани бункери в средата на бойното поле, където може би войниците ще намерят смъртта си. Това са все мъже преминали през ада на войната, само за да стигнат до този призрачен град, който ще се окаже последната им спирка на тази земя. С безкрайно търпение, което вече се е превърнало в част от инстинкта им за самосъхранение, те дебнат в засада. Двама снайперисти, замръзнали на постовете си, дочуват глух шум на пътя под тях, последван от внезапен силен изстрел. Техен човек изглежда е повален.

10 минути по-рано

Томас знаеше, че руснаците са още далеч и се разхождаше вяло, подритвайки дребните камъчки зад една някогашна банка. Апатичният му поглед за миг съзря нещо, което изми сивата боя от очите му. Те грейнаха в жълто, в цвета на герберчетата, които стърчаха смело на няколко крачки от него. Той се доближи, седна до тях, и ги загледа опиянено. Така отминаха приблизително осем минути. Осем минути, в които блясъкът излъчван от лицето му би се видял от космоса. Томас реши да скъса две от цветчетата. Изправи се енергично и подскачайки от радост се върна обратно. Започна да търси някой. Намери го- Фабиан, който държеше отпуснато своята картечница и допушваше цигарата си. Томас бавно се приближи до него и му подаде цветята. В отговор получи само един ококорен поглед. Това не го спря. "Искам да умра, знаейки, че в последните си мигове съм чувствал, а не убивал."- помисли си Томас и изчака Фабиан да изхвърли цигарата си на шосето. Последва прегръдка, целувка и красноречиво недоумение у картечаря. Той грабна оръжието си, с което е прекратявал животите на стотици хора и избута Томас с всичка сила на голия път. Нещастникът се претърколи върху прашните парчета асфалт. Идваше му да изкрещи, но от устните му се откъсна само едно жално "Danke", коленичи безпомощно и погледна някъде в пространството... "Мъж или жена, младеж или старец, мерникът ми точен е, а спусъкът студен. Ходи или тичай, смей се или плачи, ти сега си в моя обсег и ще умреш."- прошепна далечен руски снайперист и си пое дълбоко въздух.

Сега искам да се върнем обратно в наши дни, на източното крайбрежие на САЩ. Нека градът е Ню Йорк (както обикновено). Щом е той може би сте се досетили, че ще попаднем на бедствие от невъобразим мащаб, което застрашава да убие милиони души. Наводнение ще свърши добра работа. За да не се удавим се качваме на покрива на Емпайър Стейт Билдинг. Пейзажът е като от филм на Роланд Емерих, но по- истински. Ниските сгради ги е застигнала унизителната участ да се превърнат в изкуствен риф в собствения си град. Хеликоптери на "CNN" и "FOX", редом с такива на Пентагона кръжат на едно ниво с нас, на фона на залязващото с безразличие слънце. След като сме се навирили на покрива на най- високата сграда в САЩ е редно да споменем, че не сме сами на него. Компания ни правят само богати и влиятелни личности, които виждаме често по медиите и в списание "Форбс". Преобладават чичковци и лелки. Виждаме Бил Гейтс, Рупърт Мърдок, Доналд Тръмп, групичка елитни брокери от Уол Стрийт и наследниците на фамилията Рокфелер. Попадаме също на Хилари Клинтън и Сара Пейлин. Даже Лейди Гага, която както винаги изпъква с тоалета си- този път от човешки кожи. Ето я и Мишел Обама с нейния кльощав съпруг. Пият вино и си чуруликат сладко, сякаш се намират насаме в овалния кабинет. Леко отцепени от тълпата, попадаме на Стив Джобс(мир на праха му), който снима с ай пада си нещо надолу. Поглеждаме и ние, но що да видим. Стотици хора се опитват да се спасят от покачващите се води, катерейки се нагоре по сградата. Взираме се по-внимателно. Тези мъченици изобщо не приличат на великаните на покрива. Те са озверени и вероятно доста опасни. В същия момент, на няколко метра от нас тълпата се оживи. Огромен брадат мъж с крясък се нахвърли върху Марк Зукърбърг и започна да го налага. От небето се чу едно "пиу" и предполагаемия клошар се отпусна безжизнено върху слабото, облечено в халат, тяло на къдравия гений. "Е, един потребител на Фейсбук по- малко."- пошегува се младият милиардер. Тълпите от хора продължаваха да прииждат, но тяхната омраза и нещастие в очите не привличаше вниманието на покрива. Единствено Джордж Буш се забавляваше, целейки ги с обувки. Боже, защо Ви накарах да идвате тук...

Последната ни кратка спирка е България. Градът не е от значение. Отиваме на някой парк. Привечер е, небето е ярко червено. Разхождайки се, попадаме на две цветни пиняти във формата на малки кончета, които седят мирно на една пейка. Зад тях се приближава групичка скинари и ги смазва от бой. Бонбонки и шоколадчета летят на всички посоки, а по бухалките на нападателите остава кръв...

Към края на това есе, което всъщност не прилича много на такова, искам да ви попитам нещо. Какво е общото между ходенето на кино, пътуването със самолет, отиването на концерт, присъстването на мач и посещаването на изложба? Разбира се, за всяко едно от тези мероприятия се нуждаеш от билети. Те биват скъпи, евтини, а понякога дори безплатни. И какво си купуваш с тях? Своето пълноправно място, естествено. Малко по- различно е обаче с т.н. "място под небето". Щом си се появил там, ти автоматично получаваш билет, който трябва да изплащаш през целия си живот, а земята пък е далеч от това да бъде представяна като мероприятие. Там инвалиди, хомосексуалисти, бедни, умствено изостанали, жертви на расизъм, дебели, грозни... Имат едни и същи вкусове и интереси с всички останали- да живеят, да се борят, да оцеляват. Но е жалко, а дори и иронично, че за ето такива хора, билетът е твърде, твърде скъп.

Севдалина Бояджиева, 17 г. - гр. Варна

Втора награда

МЯСТО ПОД НЕБЕТО

Небето е обаятелно и мамещо. Струва ми се, че само да протегна ръка и ще го докосна, но в същото време то е толкова далече. Хубавото е, че където и да се намираме, то е едно и също над всяко кътче от този свят. Небето е едно от малкото неща, които си остават такива, каквито са – в едно време на постоянни промени. Под него има място за доброта и злина, за лоялност и нечестност, за правда и предателство, за свобода и достойнство... с една дума за всичко и за всички.

Всеки търси своето място под небето. Търси онова кътче, където се чувства щастлив, удовлетворен, спокоен, безгрижен и свободен. Търси и отговор на въпроса- защо е роден на тази земя, къде точно е неговото място?

Мнозина считат, че ще открият своето място под небето само ако следват Божиите закони, в противен случай- ще бъдат наказани. Съгласна съм, че не бива да вършим лоши неща, но не е редно страхът от евентуално наказание да определя живота ни. Харесват ми идеите на Ренесанса, на хуманистите- да живеем в дух на уважение и толерантност, да зачитаме различните хора, техните качества и възгледи. Ако се водим от това, то всеки човек има място под небето, защото всеки е личност, значима и уникална, единствена и неповторима.

Различаваме се по редица неща – по вяра, по език, по цвят на кожата и по какво ли още не. Но нека да заложим не на различието, а на онова, което ни обединява и прави по – човечни един към друг. Нека търсим у всеки човек природната доброта, светлината на душата, благородството на сърцето и тогава колкото и много да са хората, светът никога няма да ни отеснее, а напротив където и да сме ще се чувстваме като на нашето място под небето.

За мен „място под небето” е много обширно понятие. Сега го свързвам с даден спомен от нещо преживяно, с човек, оставил следа в моя живот, с чувства, та дори и с аромата от цъфналите цветя в градината. Когато си мисля за някое от тези неща, се пренасям на моето специално място под небето, където забравям за лошите неща и сякаш изведнъж всичко става по – красиво и по - добро. Моето специално кътче ме зарежда с положителна енергия и сили да продължавам само напред, да не се отказвам от това, което искам, да постигна целите си, да сбъдна мечтите си.

Но все пак аз съм само дете. Тепърва ми предстои да опознавам света и някой ден може би ще открия кътче, непознато за мен, но чакащо ме с нетърпение. Може би това ще бъде моето ново място под небето. Но споменът за онова неповторимо и незабравимо място от моето детство ще остане завинаги в сърцето ми, ще ме кара да се усмихвам при мисълта за него, ще топли душата ми.

А някой замислял ли се е, че да се родим и живеем точно тук и точно сега може би не е случайност или каприз на съдбата. Защото все пак ние сами определяме съдбата си, понякога дори и несъзнателно. Взимането и на най – маловажно решение играе важна роля в живота ни и определя мястото ни в този свят.

Според повечето хора мястото им под небето е там, където е тяхната родина. Възхищавам се на тези родолюбци, защото тук, в България, е и моето любимо кътче от детството, тук са най – близките ми хора!. Аз обичам страната си, както не бих могла да обичам никоя друга държава. Това обаче не би ме спряло да прекарам поне част от живота си в някоя друга страна, за да уча или работя там. Тази непозната чужда страна може да ми даде много, но може и да ми отнеме много. Не знам. Все още нямам отговор, но съм убедена, че мястото на човека е там, където е сърцето му. В противен случай все нещо ще ни липсва и животът ни няма да е пълен.

Истината е, че където и да се намираме, каквото и да правим, всеки един от нас има нуждата от свое място под небето. Място, където може да се отпусне след натовареното ежедневие, да обмисли случващото се, да се вгледа в себе си и в дните си. Място, където може да забрави за всичко и всички и да се отдаде на мига. И кой знае, може би точно в тези мигове понякога стават чудеса...

Неврие Мехмедова, 15 г. - гр. Асеновград

Поощрение

МЯСТО ПОД НЕБЕТО

Дълго съм се чудила какъв е смисълът на това, което правим всеки ден: дали искаме да го направим, или просто го изпълняваме по задължение. Всеки човек ли има своето местенце, където се чувства сигурен, приютен, спокоен, щастлив? Ние, всички хора, живеем под небето, а това ,,Място под небето'' значи за всеки от нас нещо различно, нещо скъпо и съкровено, свързано с въпроса: „Защо съм роден на този свят?”

А всъщност мястото ни под небето това е светът, в който пътуваме по-дългите бели, криволичещи, безкрайни пътища. Мястото под небето ни е изпълнено понякога със смях, емоции, а понякога и с тъга. Това място е живо, когато и ние самите сме живи.

Всеки от нас се ражда и умира, както и всяка мечта. За някои мечти се борим въпреки всичко, а други оставяме да угаснат несбъднати. Много хора се отказват от своите мечти заради страха от провал, страха от неразбиране, вледеняващия страх от самотата. Не трябва да се страхуваме, нито да спрем да мечтаем. Всяка мечта заслужава да бъде сбъдната от нас и всяка мечта е реална, ако вярваш в нея искрено и винаги.

Аз разбих оковите, които бяха сложени на моите мечти, и сама им сложих граница.

На моите собствени мечти границата е небето, а то... то е безкрайно. Аз имам своето място под небето.

Спас Крайнин, 17 г. - гр. Пазарджик

Поощрение

МЯСТО ПОД НЕБЕТО

Внезапна светлина нахлува през стъклата на затворения прозорец. Петелът кукурига вън на двора. Будилникът внезапно звънва. Денят започва. Животът продължава. Къде е твоето място под небето днес?

Много често ми се случва да разсъждавам за света и мисията, която трябва да изпълня днес на Земята. Може би това е банален въпрос, чийто отговор е толкова абсурден, като отговора на въпроса: „кое е първо яйцето или кокошката?” Но нали в това се състои смисълът на нашето съществуване – решаването на тези проблеми. Да осмислиш мястото си под небето не е много лесна работа. Мисията на всеки е различна и трябва да я открием. Като Сеизиф, който не спира да бута камъка към върха. Именно изпълнението на целите са теглещата сила в съществуването ни.

Моето място тук са моите мечти. Борбата ми за постигане на целите. Моето място тук и сега е моето родно градче Пазарджик. Моето място под небето е в моето селце. Моето място под небето е в сърцата на любимите хора. Иначе казано местата под небето са много, но тези, които обичаме и за които се борим се броят на пръсти. Мястото не е само географски термин, то е нещо съкровено, нещо, което те кара да затвориш очи и да мечтаеш. Да мечтаеш за онзи друг свят, по-добър, по-нереален, но по-емоционален и търсен.

Местата се намират и в книгите. В онези дебели томове хартия, в които е разказана историята на света. Историите на хора, събития и места отдавна забравени от съвременника. Местата са там в разказите на великите майстори на литературното перо, които със своето слово доказаха на света, че „в началото бе словото”. И може би словото е начинът да откриеш своето „мястото под небето”.

Във времената на голямата, глобална криза, криза не само на финанси, но и на интелект, човешкият разум все повече се опитва да намери онзи дълъг, труден, но истински път, който го отвежда към неговото „място под небето”. За това се бореше, а и мисля, че и все още се бори Сеизиф - да стигне върха – неговото, а и нашето място под небето.

Опитайте се да го стигнете и Вие. Останалото е въпрос на време.